iction

Добър ден,

И то какъв ден само. Ако сте чели нещо до сега, то знаете, че уводите не са ми силната страна. Мога да направя лесен паралел с личния си живот, където разбиването на ледовете в проста ситуация, където дори ледове няма, е трудоемка, горчива и потна задача. Боравейки с неловки и отвеяни лирически способия за изграждането на мисловния си ледоразбивач, изпадам в чистилището на всяко социално положение, където вместо човек да рефлектира вурху себе си на фона на безкрайната пустощ на безвремието, загубен в този ад на междинно състояние след смъртта, аз съм изправен пред по-големия ужас - човешки поглед на недоумение. Ще поддържам тематиката и стилът на тези текстове като се успокоя, че написаното по-горе е някакво псевдо-въведение.

Но нека скочим направо в дълбокото. И не, не защото имаме нерационалната предразположеност да изпитваме удоволстие от загубата на възможност за дишане или садистичните ни наклонности към физическата ни обвивка, която ни държи в истинското чистилище на реалността и разгражда по малко душата ни. Не. Не ставайте смешни! Ще говорим за фотонната сфера. Ще поразхвърляме малко буквички и ще се преструваме, че имат смисъл, защото е Математика, и ще се забавляваме като цяло. Преди да кажете, че имам незравословна емоционална връзка с конкретен астрономически обект, то бих ви казал, че фотонната сфера е нещо повече от група фотони, които обикалят черна дупка. Тя е метафора за дълбока и състоятелна човешка характеристика. (Но трябва да призная, че практическите импликации да пиша за това са близо до нищожни. )

За да изчислим къде около една сфера може да намерим фотони в орбита, първо трябва да изясним няколко неща. Едно от тях е радиус на Шварцшилд. Това е характеристика на всичко, което на практика има маса и характеризира радиусът на топчето, в което би трябвало да бъдете смачкани, че дори и светлината да не може да избегне чарът на вашата гравитация. Да кажем, че сте голям и силен чаровен мъж, който тежи 120кг, но височината му компенсира недъгът му на компулсивно хранене нощем, и искате да разберете как да скроите номер на вашите приятели, спагетифицирайки ги до атомно ниво пред мощта на вашата притегателна способност. Е нека не избягваме подобни мисли повече и бъдем уверени във физиката на реалния свят! За да изчислим радиусът на нашият мъжествен и красив хипотетичен мъж, ще са ни нужни не повече от 3 константи и 1 променлива. Променливата е масата на обекта на нашето желание. За щастие знаем, че тя е около 120кг. Първата константа е 2. Просто 2. Следващата емпирична величина е гравитационната константа, предоставена ни най-лесно наготово от Сър Исак Нютон: 6,673х10^(-11). Последният кечист на ринга е интервселенският победител на константите - светлината.

G = 6,673х10^(-11) m3 kg-1 s-2

M = 120 kg

c = 299 792 458 m / s

r(s) = (2*G*M) / c^2 => r(s) = (2 * 0,00000000006673 * 120) / 89 875 517 873 681 764 => r(s) = 1.930425594252 * 10^(-27) сантиметра.

Излиза, че ще трябва да бъдем компресирани в топче с радиус по-малък от 0,000000000000000000000000001930425594252 см, за да станем черна дупка. Но нека това не ни обезнадеждава, защото дори и да успеем, бихме се изпарили мигновенно поради различните лъчения, които ще раздаваме като бонбонки на дете диабетик. От тук можем лесно да достигнем до нашата орбита, на това наше хипотетично топчесто състояние, на която ще ни обикалят фотончета, за които ние ще сме центърът на тяхното цяло съществуване. Взимаме радиусът ни и го умножаваме по 3 и после го делим на 2... Защо? Как? Какво? Понякога не е хубаво да се задават толкова въпроси.

r(f) = 2.895638391378*10^(-27)

Щастливи и задоволени от тези числа донесли практичека празнота, ние може да се насладим на красивите качества на сферата. Важно е да отбележим, че изчислянията по-горе са за черна дупка, която не се върти. Хипотетично някога окажем ли се във фотонната сфера на една черна дупка и не бъдем компресирани и десинтегрирани до прости градивни частици, можем да видим себе си или поне задната ни част, гледайки напред. Но ще сме безкрайно далеч за да се докоснем.

Подобни мисловни експерименти могат да бъдат само знак на бягство и отричане на реалността. Поради вградената ни нужда да сме далеч от вътрешните си конфликти, ние ги избягваме и създаваме красива сфера около нас с безсмислени и далечни мисли. Бягайки обаче сме принудени да погледнем назад в себе си, пречупени пред неизбежната фигура на нашето страдание и мъка. В борбата ни да не се борим, ние се лутаме из празнотата на съзнанието ни, търсим отговор на въпроса как да не търсим повече отговори и се крием от тежестта на действията ни. Пристрастени към това да не чувстваме или гонещи всевъзможни начини да почувстваме повече, живеем в нашият си малък парадокс. Сън, където ние не сме главният герой на приказка, а илюзия на миналото ни, със спомените от настоящето, вписани заедно като красив фон на безцветна картина, в мрака на една самотна галерия. И някъде там сме наблюдатели на всичко случващо се около нас. Живеем с десетки погледи минаващи през нас, безпомощни и отказали всякаква помощ.

Изпадаме в множество моменти на различни емоции с енигматична символика и недвусмислена препратка към модела на Елизабет Кюблър-Рос и етапите на преживяване на скръбта . Всеки етап изпълнен с признаци на умиращите ни чувства, като неврончетата, търпящи ексесивно стимулиране с различни каталисти, изгаряйки бавно и неспособни да възпроизведат електричен заряд, вечно унищожени под всевъзможни оправдания и извинения. Навлизайки в първия етап на нашия делириум, ние отричаме истинността на случилото се, изпаднали в шок от невъзможието, на което не сме вярвали, че би могло дори да бъде. Ние се чувстваме добре. Заблуждаваме се. За нас вече светът няма значение и смисъл. Страховете ни водят по изкривена пързалка на емоции и съжаления. Падайки надолу по спиралата ни събужда реалността на неприемливото и яростта става наш господар. С всяка груба дума и гневен акт ние се смиряваме и захвърляме рационалното. Имаме нужда да обвиним някого, неукротими и извън полезрението на всеки рационален човек, гневът ни талска към изолация и самота. Навлизайки в третия стадии на борбата ни за приемане на загубата ние започваме да изграждаме всевъзможни решения на проблемът, пазарим се. Обзалагаме се на всичко, за да прекараме само още един момент пред всеки друг загубен и прахосан. Търсим всемозможни начини да облекчим болката, която ни изяжда отвътре и не е склонна да бъде забравена. С всяка нечута молба навлизаме все по-дълбоко в депресията, която ще завладее цялото ни съществуване. Вече сме целенасочени в настоящето. Осъзнавайки неизбежността на ситуацията, ние можем просто да седим в мълчанието си, прегърнати от студените пръсти на самотата и скръбта. Отдалечаваме се от всички, не търпим утеха, защото думите за надежда могат само да ни наранят и отчуждат. Въртейки се в спиралата удряме едно ново начало. След всичко това сме готови да се изправим и приемам реалността пред очите ни. Краят започва със същите ни думи, с които сме отричали неизбежното, но вече с поглед към бъдещето: "Всичко ще бъде наред"