iction

Аз тичах, ли тичах по тротоара, беше странно - сякаш не бях аз, а някой друг, не мислех, не чувствах, просто тичах и знаех, че трябва да бъда толкова бърза, че да стигна навреме, дори почти избягах от биология, но трябваше, трябваше да стигна на време предида дойде 76, иначе щях да закъснея, както закъснявам вече 5 месеца поред, а 76 идва винаги в онзи момент, в който аз пристигам... Значи твърде късно. Този път обаче пристигнах навреме, точно толкова навреме, колко торядко досега ми се е случвало. Светът беше някакъв цветен, жив, истински, а аз вървях задъхана и търсех с очи и мисля,че намерих това, което търсех. То... хем беше близо, хем ужасно далеч, можех дасе протегна с ръка и да го стигна, обаче знаех, че не е правилно. Едно неправилно движение щеше да развали и без това съвсем жалката имитация на магия. Много е странно да гледаш света и желанията си сякаш през стъклена витрина - те са там, а всъщност ги няма. Само че мечтата си беше там, точно срещу мен, дявол го взел, беше на не повече от десет сантиметра, усещах аромата й, можех да се протегна,но нещо ме спираше. Когато си приятел с някого, си просто приятел и нищо повече, а ако в мислите ти се промъкне нещо повече, значи си затънал, много затънал… и сигурно точно това ме спираше, защото сигурно бях затънала. Сипеха се някакви думи, които чувах, разбирах, но не възприемах. Сякаш бях сляпа, обаче тогава виждах наистина...

Аз си тръгнах тогава, когато разумът ми ме предупреди, че е време, макар че никога не слушам разума си. Нещо в мен крещеше, че трябва да се обърна, да не тръгвам, обаче аз знаех, че ще стана ненужна, а аз не исках да бъда такава,

исках да съм си просто аз и да съм нужна поне някому.

В момента, в който се обърнах и забързах крачка, за да не закъснея за проклетата биология...дойде 76.