iction

-Разбираш ли ме? Естествено, че не. Никой не ме разбира, няма и да може да ме разбере някога - промълви тя и една сълза се стече по лицето й и капна върху листа. Падането на сълзата отекна в тихата стая. Върху листа разцъфна едно нежно цвете, със странна форма и размити очертания.

-Разкажи ми всичко - подкани я момчето, което седеше отсреща и я наблюдаваше съсредоточено. Момчето, което така приличаше на Него, но все пак не беше Той. Тя щеше да се ужаси, ако това момче беше като Него. "Кап!" - още едно водно цвете на хартията.

-Мразя го така, както никого другиго досега. Нямаш си представа каква сила може да има едно такова долно чувство. Жажда за отмъщение… няма думи, с които да мога да опиша това чувство. То направо ме побърква, не ми дава спокойствие дори за миг, разрушава ме, изяжда ме отвътре като някакъв тумор, изгаря ме. Чувствам се някак празна, използвана, омърсена, изоставена, опустошена... Има моменти, в които не издържам, имам чувството, че цялата тази злоба, напрежение и нерви ще ме убият. А не ме убиват те, убива ме единствено любовта. Каква ирония, момичето, което е влюбено в любовта, е довършено от нея… Най-лошото е не това, че го мразя, а това, че още го обичам. Знаеш ли какво е да обичаш, докато мразиш? Не е просто омраза и не е просто любов. Това е ужасната раздираща омраза на един отхвърлен човек, на неразбран, захвърлен, ненавистта на разбитото някога сърце и на наранената душа. И обичта на същото сърце, неспособно да се отдели от господаря, който го е погубил. Чувствам се толкова жалка. Нямам воля, нямам сили да се овладея. Не мога да се спра да го обичам, колкото и да го мразя. Понякога осъзнавам, че това, което наричам омраза, не е истинско и реално, то е просто маска за всичко, което не искам да си призная – че съм наранена, че страдам, че ме боли, че се мъча в безшумна агония. Душевната болка е по-силна от физическата, за нея лек няма. Обещах си да не го поглеждам повече, никога да не се връщам назад, да не се интересувам, но всичко сякаш се обърна срещу мен. Понякога ми иде да оставя всичко – и обещания, и задръжки, и разума, за да се влюбя отново в него истински и открито, не сякаш това, да го обичам, е престъпление. После обаче се спирам, разумът надделява, не искам да се унижавам повече, не искам да страдам заради него, защото и той, и аз знаем, че той не може да ми даде това, което искам. И така в един омагьосан безкраен кръг. Това ме преследва като лоша случка, втълпила се в ума ми, която ми пречи и непрекъснато напомня за себе си.

(Part 2)

В главата ми непрекъснато звучат думите му, че всичко ще бъде забравеноскоро и че върша глупости. Винаги съм знаела, че е донякъде прав, ночак сега осъзнавам доколко реални са думите му. Страх ме е да продължа,борейки се за него, страх ме е да продължа без него, макар никога да несъм го имала. Плаши ме факта, че наистина го забравям, забравям всичкионези малки случки, помня само болката, която ми причини. А предивярвах, че никога няма да го забравя, че никога няма да спра да гообичам. Не съм го забравила, а и все още го обичам. Но това въобще не еонази обич, която очаквах някога, онова радостно чувство, оназибезметежна сила. Това е жалката, ограбена мъка и болка по невъзможното,а това не е любов. Не е любов това, което боли непрекъснато. Не и така,както аз разбирам понятието „обич”. Не знам какво е това, коетоизпитвам, може би е тъга по спомените, може би жаждата да си върнаизгубеното време. Струва ми се, че никога няма да разбера наистина. Незнам какво да правя. Не искам съжаление, то не е достойно. Не те моляза съвет, съвети зная много. Колко хора ме съветваха, а аз не послушахнито един съвет. Сигурно затова съм тук, в това положение, зарадисобствения си инат, заради своенравието и непреодолимото ми желание заборба. Но дори и да ми дадеш съвет, знам, че няма да го послушам.Съветите са празни думи, словата на хора, които не разбират и не бихаразбрали чувствата ми, докато това не се случи с тях. Но не пожелавамтова на никого, дори и на Него, макар понякога да ми се ще и него да гоболи затова, че нарани мен. Иска ми се поне ти да ме разбереш, защототой въобще не ме разбра. А и ако е разбрал, не го е показал по никакъвначин. А може би аз сбърках. Не зная… - тя млъкна. Сълзите бяха спрели.Листът беше започнал да изсъхва, капките по него едва-едва личаха. Тянаведе очи и се замисли. Той я погледна внимателно. Знаеше, че мисли заНего, момчето, на което той приличаше, но което никога нямаше да бъде,прочете го по погледа й, устремен към прозореца. Наистина не яразбираше. Защо ли още го обичаше... В един момент осъзна, че момичетосрещу него не е това, което е познавал досега. За десет минути, колкототраеше разговорът им, тя се беше променила толкова много. Той никога небеше очаквал силното момиче да покаже, че я боли. От жената, коятоправеше каквото пожелае, не беше останал и помен. Пред него седеше едноизмъчено малко момиче, понесло повече разочарование, отколкото можешеда понесе, и повече тъга, отколкото можеше да си представи, и то отчовека, от който го очакваше най-малко.