iction

Улицитетънеха в мрак, тротоарите бяха запустели,дворовете изоставени. Леден вятъряростно виеше в почернелите клони наизсъхналите дървета. Градовете бяхапокрити с тънък слой черен прах, а надтях се виеха буреносни сиви облаци.Светът изглеждаше пуст и малък, защотонаистина беше такъв, беше празен, умиращ,беше на ръба на изтощението и нямашесила, която да го върне към живот.Навсякъде дебнеше заразата – и възпирашевсеки порив за оцеляване. Умирахаживотни, растения, хора. Икономиката сесриваше. Всеки ден си отиваха хилядии почти не оставаха пощадени. Болесттапокосяваше, отнемаше, разрушаваше, алекарство все още нямаше. Хората сеопитваха да бягат, но тя ги застигаше.Едни умираха в адски мъки, други в съняси. Днес можеше да си здрав, но утре... заутре никой не можеше да ти даде гаранция.И никой не знаеше кога ще дойде неговиятред. Подлудяващ страх и безграниченужас бяха обхванали всички. По улицитележаха полуразложени тела и навсякъде,абсолютно навсякъде царуваше смъртта.Нямаше бедни, нямаше богати, всички бяхав калта. Градовете издъхваха, комуникациинямаше, край изоставените домовеобикаляха обезумели крадци и с последнисили се опитваха да се докопат до някояскъпоценност, но силите ги изоставяхаи те падаха безчувствени един върхудруг, а алчните им погледи бяха вперениединствено в плячката им. Нямаше нищо,което да може спаси хората, и въпрекитова последните оцелели стояха средтова, което беше останало от живота ими се молеха с фанатични изражения, а вочите им се преплитаха безнадеждности паника.

Ведна хладна сутрин, вкоято небето бе по-черно от всякога, атъмните облаци бяха надвиснали надсвета като смъртоносен воал, презмрачните улици вървеше блед силует нажена, жестокият вятър развяваше дългатай червеникава коса, а мъглата размивашеочертанията й. Тя вървеше по платнотои черните й дрехи се сливаха с потъмнелияасфалт. Градът, в който живееше, бешепочти напълно разрушен, семейството й– мъртво, приятелите й бяха заминали вопит да се спасят от коварната болест.Тя обаче реши да остане тук с родителитеси. И остана единствената оцеляла. Сегатърсеше някого, който все още да енезасегнат от заразата. Пристъпвашелеко, гордо и спокойно, сякаш не забелязвашеразрушителния хаос, който цареше околонея, в тъмно шоколадовите й очи се четешебоязън, а страните й бяха побледнели,почти прозрачни. Погледът й неспокойнообхождаше изоставените, полуразрушеникъщи, а над главата й грачеха едни отпоследните оцелели гарвани в околността,които търсеха мърша, с която да сенахранят. Единственото, което виждаше,беше сянката на смъртта, която дебнешеот всеки ъгъл и тя можеше да доловимириса на гнило, който разяждаше въздуха.

Усещашенатрапчивия и сковаващ метален вкус настраха по устните си, но продължавашеда върви напред. Гледаше полуразрушенитекъщи, изкоренените дървета и изтръгнатитеогради и усещаше как кръвта й бавноизстиваше. Вече цял ден обикаляше града,но най-накрая се осмели да тръгне къмпокрайнините, като се надяваше да откриемясто, където да пренощува, където понеза малко да забрави за сянката на чакащатасмърт. Страхуваше се ужасно, защотонямаше дом, нямаше къде да иде, бешесама, съвсем сама и нямаше кой да язащити. Сърцето й туптеше като затворенав клетка птичка, която се опитва даизлезе, но все се удря в желязото, отнелой свободата. Не знаеше дали не е заразена,нямаше как да разбере, оставаше й самода чака и да се надява, но дори и да бешездрава, какво щеше да прави сред целияхаос, нямаше как да оцелее без храна,без подслон. Под палтото си криешебутилка вода и това беше единственото,което можеше да я спаси в следващитеняколко часа. А после… никой не знаеше.Докато вървеше по мрачното шосе и сеослушваше внимателно, очите й се спряхана някаква светлинка, която играешеизмежду мъртвите клони на един грамаденхрасталак. Тя погледа вълшебния лъчняколко секунди, после предпазливотръгна към него. Когато заобиколивисоките храсти, видя стара, но запазенакъща. Прозорците бяха здрави, а в еднаот стаите светеше лампа и огрявашеполяната отпред. Тя помисли няколкоминути, а после с тихи стъпки се отправикъм отворената врата на къщата. Изглеждаше,сякаш притежателите й бяха излезли замалко и бяха забравили да затворятвратата след себе си. Или поне на нея йсе искаше да е така. В главата й препускахаобъркани мисли надяваше се поне тук даоткрие някой оживял или да намери мъничконадежда, а светещата лампа сякаш тайной обещаваше точно това. Когато изминадве - три крачки, приятен, но измъчен ислаб тих глас я стресна с думите:

-Не влизайте там, госпожице, моля Ви.

Тясе обърна стреснато и се огледа. До еднодърво в двора лежеше мъж горе-долу нанейната възраст. Лицето му бе изпито ислабо, беше подпрял тъмнокосата си главана ствола на дървото, а очите му, въпрекиокаяното му положение, блестяха с някакъвстранен син пламък и го правеха някаклъчезарен и приветлив. Познат пламък,но тя не успя да се замисли откъде точноби могъл да й бъде такъв. Нещо в него йвдъхваше доверие, сякаш срещаше отдавназагубен приятел. Той имаше някакъвнеобичаен чар, който продължаваше даомагьосва, независимо от това, че младиятмъж вероятно изживяваше последнитеминути от живота си и едва дишаше. Ощещом го видя, разбра, че е на края на силитеси и че никой не можеше да го спаси.Болестта му беше отнела почти всичко,което беше могла. Чакаше само за животаму. На устните му играеше лека усмивка,въпреки че на нея не й се вярваше, че втакова положение някой би успял да се усмихне.

-Болен ли сте – попита тя с пресъхнало гърло, докато изучаваше чертите на лицето му. Едва ли имаше повече от 30 години, но въпреки това изглеждаше уморен и блед като платно. В отговор той се засмя тихо.

-Не съм в най-добрата си форма, но ще се опитам да се оправя. Вие обаче сте здрава и може би мъничко Ви завиждам – отбеляза той, а измъчената му усмивка не слизаше от лицето му. Странен човек беше и тя го разбра. В него имаше нещо, което вече бе срещала преди. Но по въпроса къде и кога спомените й многозначително мълчаха.

-Защо да не влизам вътре – кимна тя към изоставената къща.

-Приятелите ми едва ли ще Ви се харесат в състоянието, в което се намират вътре. По-добре си вървете. Това място не е за Вас.

-Откога сте тук - попита го тя и седна до него под дървото. Учудващо, но земята беше топла, въпреки ледения вятър и студа. Той помълча за известно време и я погледа любопитно със зеленикавите си очи сякаш се опитваше да прочете мислите й, а после отговори кратко:

-От три дни.

-Моля – учуди се тя. Три дни и той все още беше жив?

-Май не ми се умира…

Той понечи да каже още нещо,но се закашля силно и не успя да каже идума. Тя го погледна разтревожено, докатоотчаяно се бореше с паниката, която яобземаше, когато гледаше как той семъчи. За минутите, в които бяха заедно,той неусетно се беше превърнал вединственото нещо, което й напомняшеза живота, който имаше преди заразатада поквари света. Той беше последниятспомен за един по-красив свят, макар дабяха почти непознати един за друг.

-Искате ли вода?

-Не, госпожице, запазете я за себе си. Скоро ще настъпи моят час, което е малко тъжно, но съм сигурен, че ще го преживея някак – усмихна се той отново, въпреки че си личеше колко му е трудно. Едва си поемаше въздух и очите му се замъгляваха.

-Не говорете … - започна тя, но той рязко я прекъсна.

-Изслушайте ме… Аз навършвам 26 утре. Не ми се вярва да успея да се поздравя с рождения си ден, затова трябва да ви разкажа нещо, което напоследък не ми дава мира. Понякога ми се струва, че тази история отдавна е част от миналото ми, нещо като позабравен сън, а друг път тя е толкова реална, колкото сте Вие сега. Недейте да ме прекъсвате, моля Ви. Аз май бях на 16, вече не помня много добре. Тогава станаха толкова много неща. Имах приятелка – беше най-странния човек, когото познавах. И все ми се струваше, че тя не ми беше приятелка, а нещо повече, защото всичко беше толкова необичайно и странно, колкото беше такава и тя. Не знам как се случи, но май бях влюбен, само че не разбирах какво в действителност е любовта. Колко глупаво би било, ако наистина съм бил влюбен, не съм успял да разбера. Когато се замисля, ми се струва, че не съм искал да признавам пред себе си, че въобще съм могъл да си позволя да изпитвам чувства към нея. В повечето случаи се стараех да не мисля за това, за мен беше непосилно и безсмислено да си задавам въпроси, чиито неясни отговори само щяха да объркат удобния ми живот. Когато си спомням, осъзнавам, че може би тя ме е накарала да се влюбя. Тя беше като една малка лисица - усмихна се той едва уловимо, а лицето му придоби замечтано изражение. Младата жена срещу него го слушаше внимателно и се взираше в синьо-зелените му очи, които бяха вперени в нея, но сякаш не я виждаха.

-И един ден аз избягах от нея. Само ако знаех защо го направих... А тя изглеждаше така сломена. Никога дотогава не я бях виждал такава. Тя винаги беше силна, борбена, настоятелна. Изведнъж разбрах, че тя също имаше слаби страни, че можеше да страда, да я боли, да е тъжна. Може би това ме уплаши още повече. Просто не можех да я гледам безпомощна, знаейки, че и аз имам вина за това. Пожелах си да изчезна от живота й. Тя стана прекалено важна част от моя. Тогава не можех да си го позволя. Понякога се чудя какво е станало с нея, дали си е намерила друг, когото да очарова. Жените са толкова много, можех да имам всяка една. Но всички, които срещах, бяха така обикновени… А тя беше различна само защото беше странна и неразбираема за мен. В нея имаше нещо властно и едновременно с това нещо детско, невинно и нежно. Но и нежните рози имат бодли, а нейните бяха от доста бодливите. Беше тук крехка, ту жестока. Чудя се дали аз не я направих такава.

Тямислеше за нещата, които чу. Неговитеспомени я върнаха към времето, когатотя беше на 16. Тогава срещна момче, коетомного приличаше на него. Колкото повечесе вслушваше в гласа му, толкова повечеси мислеше за онова момче, което сегасигурно беше колкото него. Загледа с вочите на мъжа пред себе си – светлисиньо-зелени очи, които покоряваха,владееха, изумяваха с цветовете си.Изглеждаха като онези очи, коитопривлякоха погледа й преди близо десетгодини. Когато тя го погледна, той млъкна.Двамата седяха на отровената със заразатаземя и се гледаха. В ума й съмнението себореше със сърцето й. Пред погледа йминаваха всички моменти, които бяхапреживели заедно с онова момче. Часовете,прекарани заедно. Усмивките. Погледите.Всичко – това, как остана сама, какнеочаквано изгуби най-добрия си приятел,който за нея всъщност винаги е билповече, отколкото е трябвало. Цялатаболка, която беше крила в себе си презгодините, я връхлетя. И тогава тя разбракъде е виждала тези очи, припомни сивсичко – болката, разочарованието,празнотата. Преди обаче да каже каквотои да било, нов пристъп на кашлица гозадави. Тя седеше до него изтръпнала,но нямаше какво да направи срещу болестта,беше дошла твърде късно, беше разбрала,когато всичко беше решено, а той бешепризнал тогава, когато вече нямашевръщане назад. Когато най-накрая дишанетому почти се успокои, той й прошепна:

Госпожице, струва ми се, че съжалявам за онова, което сторих. Мисля, че моето време дойде. Сърцето ми започва да бие по-бавно и по-бавно, усещам го. Почти не мога да дишам. Надявам се тя да не се сърди много. Не знаех какво трябва да направя.

Чаксега тя осъзна, че го губи отново, нотози път завинаги, но беше сковананепоносим страх и не можеше да каже нитодума, съзнанието й беше замъглено, ръцетей трепереха, искаше й се да закрещи и даизбяга, но нямаше сили дори да заплаче.

-Как се казваше – уплашено попита тя, събирайки целия си кураж. Сърцето й туптеше бързо, ужасно бързо. Той я гледаше със своите невероятно сини очи, а тя беше ужасяващо безсилна.

-Ели… - промълви той. Тя го хвана за ръката и проумя, че вече е късно за каквото и да било. Толкова късно, колкото не можеше да бъде. Очите му се впериха в нея и за миг й се стори, че и той разбра коя е тя всъщност, но преди да успее да добави още нещо, смъртта го покоси. Тя отчаяно търсеше пулс и викаше името му, но дори слънчевата синева в очите му беше помръкнала завинаги.

Ели не пускаше ръката му. Да, тя беше Ели,онова момиче, което сега и преди десетгодини изгуби човека, без когото неможеше.

Очитему бяха отправени към почти чернотонебе, застрашително надвиснало над тях.Тя го гледаше го и неможеше да възприеме какво се случва снея. Умът й се опитваше да намери обяснениена всичко, което й се беше случило, ноединственото, което постигна, беше данакара сърцето й да закрещи от болка ибезпомощност. По лицето й бързо потекохагорещи сълзи, капеха по земята и обливахастудените му ръце. Ели вдигна поглед ипогледна сивите облаци, които изпълваханебето, а после затвори очи. Заваля ледендъжд и обви застиналата земя в гъстамека мъгла. А светът беше така празен…

П.П.:На човека, който наистина беше повече от просто приятел, но реши да си тръгне. Малката му лисица наистина очарова друг.